Наближаваше Денят на Разпределението. Изпитите бяха положени. В очакване на резултатите Лили преживя най-щастливата седмица от месеци насам. Най-после и тя, и всичките й приятели имаха достатъчно свободно време – без задължения, без ограничения, без протоколни посещения. И те го употребяваха по единствения начин, познат на младежите от векове: купонясваха.
       Съвсем скоро щяха да се разделят и вероятно нямаше да се срещнат до края на живота си. Заминавайки за определените им светове, щяха да комуникират помежду си единствено чрез земните пощенски служби. Но подобни мисли бяха прекалено песимистични, за да развълнуват някого от тях в настоящия момент.
       Много от минувачите, които срещаха по улиците, изпращаха шумната им компания с тъжни усмивки, други насърчително им махаха или подвикваха. Лили забеляза, че тези от първата група бяха предимно пришълци – издаваха ги по-различните им дрехи и отличителни медальони на световете, които представляваха. Повечето пътуваха по работа. За тях Земята беше огромната и единствена космическа спирка, където можеха да се прехвърлят от своя свят към назначената им дестинация. Преки комуникации и транспорт между отделните светове не съществуваха. Вече никой не помнеше защо. Просто … винаги е било така, още от началото.
       А началото бе положено в далечното минало от фондация “Айзък Азимов”. Членовете на тази фондация – изтъкнати учени и специалисти в различни области, работели, както и мнозина други, върху проекти за балансиране населението на Земята. Пренаселе-ността по онова време била критичен проблем за хората и всички големи умове били насочени към търсене на алтернативи за лавинно нарастващото човечество. Сред най-дискутираните, но и най-логичните, било преселването на големи групи хора върху други подходящи светове. Основна спънка се оказало откриването на такива светове, тъй като технологичното ниво на хомо сапиенс отдавна позволявало изграждане на космически титаници, способни да транспортират големи маси от хора. В резултат фондацията създала специализирани екипи, наричани Пионери и оборудвани с малки и неудобни, но стабилни кръстосвачи. Пионерите имали за задача да издирят планети и системи, подходящи за живот на човеците.
       И докато се опитвали да си свършат работата, Пионерите открили Тунелите.
       Както много от великите открития на човечеството, това също станало случайно, благодарение на неколцина астронавти, запалени по научната фантастика (тогава този жанр все още съществувал). Твърдо убедени от литературата, че съществува по-пряк начин за прекосяване на пространството от очевидния, те – поне така се твърди – използвали изследванията за аномалиите на черните дупки, а правели и собствени експерименти. Факт е, че данните от всичките им изчисления и експерименти никога не били публикувани, но в следващите стотина години Пионерите построили Входните точки и първите заселници започнали да се подготвят за път. В онези дни отново се намесила фондацията. Тя дала странното предложение на всеки от новите светове да се изпращат само хора с определени наклонности или талант.
       Едни от първите, пожелали да напуснат Земята, били наследниците на древните хипари – миролюбиви хорица без амбиции за кариера и пари, които живеели в комуни и от векове се наричали “деца на цветята”. Те дали и названието на новия си свят – Звездна градина. Последвали ги онези, които търсели прост живот и такива, които търсели простор и свобода; хора, които обичали земята, живота и животните. С времето желаещите да се присъединят ставали все повече и този наплив лесно можел да създаде една нова Ера на Дивия запад, ако не било предложението на фондацията. Разпределителните комисии на Земята не допускали в Звездна градина авантюристи, военнолюбци и хора, склонни към насилие. Те били изпращани на съвсем друго място. С годините този друг свят започнал да се нарича Бойна звезда.
       Настоящи и бивши военни, мъже на честта и на силата, младежи, зомбирани от екшън-културата, налудничави изобре-татели и търсачи на силни усещания формирали света на Бойна звезда. Основният им град също бил наречен в чест на стара филмова одисея – Галакси (Галактика). В него се сформирало командването, което с течение на времето поело изцяло управлението на неспокойния свят. Военните въвели железни правила и дисциплина и така въпреки боевете и схватките, на Бойна звезда се установил завиден обществен ред. Постепенно новият свят престанал да бъде мъжка територия.
       Днес там дори уреждаха туристически бойни походи. Интересът към тях беше голям, макар че злополуките не бяха изключение.
       Лили често бе слушала истории за Бойна звезда от съученика си Тери, който се беше родил и израснал там. Баща му Конан се гордееше с произхода си. Цял живот бе искал само едно – синът му да застава до него в битките. Беше се съгласил Тери да учи на Земята защото смяташе, че отделянето на момчето от родната среда ще закали допълнително характера.
       Лили, от своя страна, също трябваше да положи доста усилия, докато убеди родителите си да я пуснат. За щастие тя имаше свой защитник в лицето на леля си Йола. С присъщото й красноречие лелята успя да изтъкне пред майката и бащата колко по-престижно би било образованието и разпределението на дъщеря им, ако се извърши от учителите на Земята. Не че на Звездна градина нямаха Училище, не че разпределението се провеждаше по друг начин или с други правила, но… все пак … люлката на човечеството и така нататък.
       Онова, което леля Йола премълча, бе, че след Разпределението Лили най-вероятно нямаше да се завърне в къщи. Всички познати и приятели на семейството хвалеха талантливото момиче и му предсказваха бляскаво бъдеще, но… не и в аграрния свят на Звездна градина. А както повечето родители, във всички времена и светове – и родителите на Лили се страхуваха да не изгубят детето си.
       Първите четири години от обучението не криеха такава опасност, защото всички деца се учеха на планетата, където бяха родени. След завършване на това начално образование те имаха избор: да останат в Училището на родната планета или да завършат общото си образование на Земята.
       Официална тайна бе, че когато оставаха, много майки и бащи намираха начини да ги задържат при себе си, въпреки резултатите от Разпределението. Затова, ако Лили искаше да се развива самостоятелно – а тя беше заявила това на леля си Йола, щеше да има шанс единствено, ако замине за Земята.
       И ето, шест години по-късно, на Земята, тя очакваше своето бъдеще. Седеше с приятелите си на терасата на питиепродавница с консумация, която тук наричаха кафене и всички шумно обсъждаха предстоящото разпределение.
       ─ Мен не ме е страх от резултатите – каза Лено, широкоплещесто момче от Северните общини на планетата й, с което се беше запознала докато се подготвяха за преминаването през Тунела. – Работил съм здраво и разпределителят трябва да е луд, за да не види очевидното.
       Той винаги бе мечтал един ден да замине за Бойна звезда. Грижеше се за тялото и мускулите си до фанатизъм, упражняваше се допълнително в стрелба и четеше и попиваше всичко, което се отнасяше до историята и живота във военизирания свят.
       Именно неговата любознателност ги запозна с Тери. Лено го разпитваше с часове за общественото устройство, за правилата на бойните действия, за оръжията и оборудването, което използваха там. За нещастие, Тери не можеше да даде онези отговори, които се очакваха от него. Затова пък ежедневните им контакти ги направиха приятели. И макар да не си признаваше, чувствата на Лили към Тери отдавна бяха надхвърлили приятелството. Към групата им постепенно се присъединиха Зак и Епъл от Хайтек, Мери-Ан от Божата планета, Албер, Икар и Касиопея от Да Винчи, както и малко смахнатите Рон и Барби от Земята. Присъствието на русокосата Барби в групата привлече безвъзвратно и съпланетяните на Тери – близнаците Крас и Неро. Подобно на Лено, те също нямаха съмнения относно бъдещето си:
       ─ Правилно, редник! Давай всичко от себе си и ще имаш онова, което поискаш! Страхуваме се само дали градинската ти душа ще издържи на ученията в Академията – двамата се разхилиха самодоволно.
       Лено леко се намръщи, но не се обиди – беше свикнал с безцеремонните им приказки.
       ─ За Лено не ме е страх – намеси се тъмнокожият Рон. – Той е огън-момче. По-скоро се притеснявам за Албер. Как мислите, къде ще го изпратят?
       Настъпи неловко мълчание. Албер бе потомък на известна фамилия социолози. От него се очакваше да продължи семейната традиция, обаче способностите му поставяха под въпрос разпределението. Албер не блестеше нито с интелект, нито с мускули, нито дори с желание за откривателство. Всеобщо беше мнението, че той може да се реализира само на Звездна градина.
       Самият Албер имаше други планове – той прекарваше с часове в компанията на Барби, но не за да я ухажва, а защото не можеше да се насити на разказите й за бляскавия светски живот. Симпатичната блондинка беше дъщеря на известна лайфтренд дама и мечтаеше един ден да надмине майка си по рейтинг. Тя посещаваше допълнителни курсове по фешънинг и единствена знаеше тайната на Албер – повече от две години той беше неин партньор в живите пърформанси . Беше я помолил да не казва на другите, защото се страхуваше както от присмеха на двамата близнаци, така и от осъдителните думи на Мери-Ан.
       Въпреки, че вярващите нямаха право да прокламират религията си публично, смуглото миньонче не пропускаше да вмъкне притча за своя бог в разговорите или да порицае поведение, което той не би одобрил. Отначало думите й безпроблемно предизвикваха остри спорове и дискусии, но постепенно останалите в групата откриха, че тъкмо това цели тя и започнаха да приемат репликите й с привидно безразличие. По незнайни причини Албер се отнасяше с респект към казаното от Мери-Ан и се притесняваше да направи нещо, което тя не би одобрила. Любовта му към светската кариера се бореше с авторитета, който божата последователка бе изградила в душата му. Сега тя бе първата, нарушила мълчанието:
       ─ Албер ще бъде оценен по достойнство – заяви дълбокомислено Мери-Ан. – Той ще бъде пратен там, където Бог е повелил да изкара дните си.
       Макар да съзнаваше, че с това ще предизвика малка словесна схватка, Касиопея не се сдържа:
       ─ Твоят Бог да не е в Разпределителната комисия? – запита тя с привидно простодушие.
       ─ Моят Бог, както го наричаш ти, – започна назидателно Мери-Ан, – се грижи за спасението дори на неверни души като твоята. И ако мислиш, че човешки същества могат да променят съдбата ти, много грешиш, дъще аполониева. Бог единствен разполага с душите ни, не някакви Комисии. Те могат само да изпълнят волята му, независимо дали го съзнават или не.
       ─ Знаеш ли, Каси, Мери може да е права за едно – Тери се намеси преди невинният спор да прерасне в кавга. – Не бива да допускаме някой друг да се разпорежда с живота ни. Да, Комисията ни разпределя в различни светове, но не сме ли ние онези, които й дават повода за избор? Не се ли е старал всеки от нас да покаже през тези шест години онези свои черти, които ще му помогнат да отиде в желания от него свят?
       ─ Предполагам, че си прав – погледна го Касиопея. – Но ще можем да сме сигурни едва след седмица.
       Другите закимаха дълбокомислено. Лили се загледа в Тери, като се опитваше да улови погледа му. “Сериозно ли си убеден в онова, което говориш?” – питаха очите й. Усетил немия й въпрос, той незабелязано от другите повдигна вежди и извъртя очи нагоре. Тя се усмихна. Двамата отдавна се разбираха без думи. Познаваха се така добре, сякаш бяха прекарали не шест години, а целия си досегашен живот заедно. Сърцето й се сви от болка, защото осъзна, че след няколко дни щяха да се сбогуват. Вероятно завинаги.
       ─ Хей, докога смятате да се мотаем в това старческо кафене? – обади се Барби.
       Огледаха се. Мястото бе започнало да се пълни и посетителите му наистина бяха в доста по-зряла възраст от тяхната.
       ─ Рота, след мен! – изкомандва Крас и групата наскача от столовете, като вдигаше шум, който накара седящите по останалите маси да ги следят с многозначителни погледи до окончателното им излизане от заведението.
       Като спореха кое е най-подходящото място за купон тази вечер, те продължиха да скитат по улиците.
       До Деня на Разпределението им оставаха точно седем дни.

Разпределението /глава 1 – пълен текст/
Отбелязана с: