Този път Оливър използва асансьорите, за да излезе от Тунелния център. Нае си персонална кабина до хотела – тук все още ги наричаха таксита – и докато се возеше, се опитваше да си припомни как бе изглеждало всичко последният път, когато бе минал по това трасе. Беше преди двадесет години – в деня след Разпределението, когато заминаваше за Хайтек.
В главата му се завъртяха спомени: гласът на диктора, който обявяваше разпределението; радостното вълнение, обзело го в мига, когато проумя, че ще бъде изпратен в света, за който мечтаеше; помръкналата физиономия на Лу, когато стана ясно, че няма да последва приятеля си; сълзите в очите на сламенорусата Мелина; нежността в очите на Сола… Странно, сцените от прощаването се губеха, помнеше единствено Деня на Разпределението. И обещанието, което двамата с Лу си дадоха след церемонията.
Бяха се уговорили да се срещнат след официалностите в библиотеката на училището. Събраха се със смесени чувства. Лу изглеждаше съвсем съсипан. Повече от година двамата бяха работили върху собствен проект и се надяваха да продължат. Но разпределението им в различни светове означаваше раздяла. Не искаха да разчитат на пощите.
─ Не се притеснявай – успокои тогава приятеля си Оливър. – Аз ще продължа да работя, ти също продължавай. Можем да си уговорим среща тук след определен период от време. Измерено в земни години, разбира се.
─ А междувременно аз мога да ви пренасям съобщенията – предложи Сола, която беше приета в Медицинската формация. Бъдещите лекари се обучаваха в специални бази, но професията им позволяваше по-често прехвърляне от един свят към друг. Това зависеше от специализацията и конкретните нужди на отделните планети.
Сола изпълни обещанието си. В първите години след универси-тетското им обучение успяваше да навести двамата приятели поне веднъж годишно. За разлика от цвета на косата й, който беше различен при всяка среща, стройната й фигура не се променяше и Оливър беше искрен всеки път, когато й казваше, че изглежда фантастично. След това тя внезапно се изгуби. Не разбраха защо. Той тайно се надяваше, че помни датата на срещата и ако има въз-можност, ще дойде и лично ще им разкаже за промените в живота й.
Молеше се само Лу да не е забравил. Приятелят му беше брилянтен математик, но толкова разсеян, че не беше изключено да се е отказал напълно от проекта им. Според Оливър, ако те успееха, животът във всички светове, на които се беше разпростряло човечеството, щеше коренно да се промени. Земята нямаше да може да контролира повече комуникациите и транспорта и щеше да изгуби мястото си на водещ свят.
Макар да не беше съвсем наясно какви катаклизми би могла да предизвика подобна промяна, Оливър бе твърдо убеден, че предимствата ще бъдат повече от отрицателните последици. И с времето все по-твърдо вярваше в това.
Той отново се загледа през стъклото. Образите навън се сменяха като в калейдоскоп. Не виждаше особени промени. Съдейки по пейзажа, трасето до Тунелния център не беше включвано в програми за развитие, а само за поддръжка. Сградите, край които преминаваше, бяха боядисани с фосфоресциращи бои в типичния за земните дизайнери куклен стил. През купола се процеждаше измъчена светлина, която създаваше усещане за залез в дъждовен ден. Оливър се зачуди дали това се дължеше на немарливостта на градските служители, непочистили купола или просто Слънцето над Старата (както наричаха Земята в новите светове) угасваше. Каквато и да бе причината, тя само подхрани неговата увереност, че нещата трябва да се променят.
Таксито навлезе в паркинговата зона на хотела и спря пред входа. Автопилотът задържа вратата заключена и това напомни на Оливър, че на Земята хората все още отчитаха дейностите си със специални средства, наречени пари. Той мушна в оставения за това отвор идентификационната карта, която беше получил след излизането си от Тунела и машината автоматично регистрира какво й беше коствало придвижването до крайната точка.
Въпреки, че бе прекарал на Земята шест години, Оливър така и не разбра докрай смисъла на паричната система и кредитите, с които се извършваха отброяванията. В останалите светове пари не съществуваха. При необходимост стоки се разменяха по определени правила. Услуги пък не се разменяха изобщо. Беше признак на лошо възпитание да поискаш услуга в замяна на помощта, която си оказал. А тъй като директни връзки между световете засега не съществуваха, то размяната на стоки между тях се извършваше с посредничеството на Земята, където стотици хиляди земляни се занимаваха единствено с определяне стойността на всяка стока в кредити.
Оливър беше чувал, че парични системи съществували и на Божата планета, където се разменяли разноцветни камъни. Тъй като това бяха единствените познати места със стриктно йерархично-кастово разделение, той стигна до мисълта, че в подобни общества количеството пари определя мястото на човека в йерархията. Очевидно един жрец от високо ниво трябваше да разполага с повече камъни от жреците от по-ниските нива. Как обаче се събираха тези камъни, Оливър само предполагаше. Докато вкарваше картата в процепа, за да регистрира престоя си, мислено отбеляза, че е можел да попита Сола, която пътуваше много и бе опознала отделните светове.
Авторегистраторът взе отпечатъци от трите пръста на дясната му ръка и сканира ретината на очите му. „Колко допотопно действат тук” – помисли си Оливър. На своята планета бе отвикнал да се изправя пред сканиращите идентификационни устройства. Не че те липсваха – просто на Хайтек бяха “прозрачни за потребителите”, както се изразяваха хората там.
Позиционната кабина го отведе до стаята му, която се отвори, след като скенерите се увериха в самоличността му.
─ Добре дошъл, Оливър Терв – посрещна го любезно електронният асистент. – Желаете ли настройка на светлината?
─ Режим “Нощна лампа”, ако обичаш – отговори Оливър и се просна върху леглото.
Осветлението в стаята намаля, създавайки уютна приглушена атмосфера за сън. Той затвори очи и усети колко е уморен от пътуването.
─ Будилник за 7:30 сутринта – нареди на невидимия асистент, преди дрямката да го обори съвсем.
