Така възникнали роботехнологиите, мозъчните екстеншъни, виртуалните градове и още много екстравагантни решения на тогавашното общество. Част от тях Земята ползваше и до днес: истеричните усилия за глобално следене на всяко човешко същество, влязло през Входните точки или родено на планетата; шизофренните виртуални ваканции, центровете за усъвършенстване на вида, доблерите…
Спорът не можа да се разгори, защото призрачният тътен, който бе доловил Дюк, внезапно се превърна в нетърпим грохот. Преди да разберат какво става, над главите им се стрелна огромна късокрака хлебарка. Наклонът на козирката я беше ускорил така, че тя излетя и с пълна сила се строполи в празното пространство насред пещерата.
И изчезна.
─ Виждам, че започваш да разбираш разликата между концерт и холопиеса – пошушна със задоволство жена му.
─ Едно от нещата, за които трябва да ти благодаря – отвърна също шепнешком той. Не можеше да й каже, че на референдума за гостуването бе гласувал против увеличаване посещенията на хора на изкуството и против живите представления.
Самият Амол от малък бе установил истината, че общността отхвърля различните. Така беше при хората, така беше и при животните. Ако не си като другите – стой далеч от тях. Трябваше му време, за да разбере, че различността е сила, която плаши.
─ Мда… Различните са като уравнения с много неизвестни – каза той на глас.
Погледите на островитяните му напомниха, че в малката им авантюристична общност различният беше той.
Тогава Миранда Луса изчезна, но недостойните успяха да изровят останките от пепелта. Просветена Малчерии осъзна, че няма да намери покой, докато отново не погребе натрапницата в полето на забравата.
Според всеобщото мнение на преподавателите си, Паскал бе един от най-надарените математици, когото бяха обучавали. За съжаление на всички обаче той беше доказано хиперсоциален.
Учители! Отново учителите! Тези земляни си вряха носовете навсякъде, като че ли другите светове им бяха подчинени. Лили си спомняше как обикаляха фермите под предлог, че се интересуват за учениците си, а всъщност правеха непонятни статистики за състоянието на всяко имение. Говореше се, че ползвали забранени устройства за нарушаване личното пространство на жителите, но никой не беше успял да докаже тези твърдения.
─ Административните длъжности в Провинциалния център на Верн също се вкарват в списъка със заявките – беше пояснил Варан.
─ Значи можеш да изтеглиш длъжността “Кмет на Верн”? – учуди се тогава Лили. Стори й се несериозно, но той й обясни, че това е единственият начин да имат административно ръководство на провинцията, тъй като никой не искал да се занимава с тези дейности.
─ А в Аполония? И те ли теглят чоп? – поинтересува се Лили.
Направлението, което получи, бе за Мъгливия остров. Изглеждаше подходящо название, тъй като все още нямаше обяснение защо бе изпратена именно там. Тя не вярваше нито в измъчения бог на Мери-Ан, нито в този на дългобрадите, сластно усмихващи се мъже, с увити кърпи по главите, нито в многоръките статуи, обкичени с цветя, нито в очевидно мрачния идол на хората с черни кожени дрехи и мъртвешки гримирани лица.
─ Не винаги, когато съзрем една пътека, можем да тръгнем по нея – обясняваше в същото време Оливър, разположил се сред работната апаратура. – Представи си, че сме пълзящи буболечки, затворени в стая. Намираме се в единия ъгъл на пода и искаме да стигнем до срещуположния ъгъл на тавана. Виждаме целта. Как ще се насочим към нея?
Между ефектно оформените насаждения се тътреха роботи-градинари, заети с поддръжката. Без техните ежедневни усилия дихателната система на града нямаше да съществува. Хората бяха погълнати от космополитни желания и технологични играчки. Дори красотата се беше превърнала във функционалност. Зеленият пояс бе създаден не да очарова, а да поддържа живота.
Доловиха скърцането на капсулата малко преди системите да обявят нарушено екраниране. Не усещаха телата си и това ги правеше абсолютно безпомощни. Оставаше надеждата, че са близо до целта.
Движеха се по обратния път към Академията – една огромна подскачаща зелено-сива гъсеница от уморени и запъхтени млади мъже. Полковник Затура продължаваше да крещи, убеден, че виковете му вдъхновяват и поощряват момчетата. Тери гледаше безполезното му суетене и почти си представяше хвалбите на предстоящия банкет на Академичното командване. Реши, че ще бъде забавно да присъства. Баща му щеше да уреди поканата.
─ Някакъв рейс от Божата планета. Никой не знае какво се е случило, но казват, че изчезнали пътници.
Дупката придаваше нереално усещане за бездъден кладенец, изпълнен с ефирно желе. Сивозеленикавата мараня над кладенеца трептеше с диханието на уморена и отчаяна планета.
─ Ние с теб сме късметлии – започна отдалеч директор Блейк. – Първите заселници тук работели в домовете си и социалните им контакти били ограничени до няколко видеоконференции. Чудя се как бих провел този разговор с теб, ако сега виждах само лицето ти на някакъв дисплей.
─ Ако това ще помогне на бъдещите ни взаимоотношения, следващият път съм готова да Ви донеса цяла торбичка с някои от най-добрите треви и да Ви науча как сам да си ги комбинирате. Убедена съм, че ще приготвите отвари, каквито не сте опитвал досега.
─ Обезвреждат по-ефективно и от нинджи – бе доверил лейтенант МакСибер. – Когато е необходимо, убиват физически, но в повечето случаи интригите им са напълно достатъчни.
─ Ето ви още една причина да държим пришълците под контрол. – Следователят се наслаждаваше на властта, която притежава. – И така, сега аз ви питам: каква е целта на посещението ви?
Беше полунощ. Денят на Разпределението беше приключил.