Церемонията, както винаги, щеше да се проведе в голямата аула на централния корпус. Банките бяха прибрани и без тях залата приличаше на средно голям амфитеатър. Местата на първия ред бяха облечени в златисто. Там щяха да се настанят преподавателите и официалните гости. Зад тях се разполагаха редиците на учениците. Върху всяка облегалка беше наметнат син шал с бродерии от златни конци – в единия край бяха двете полукълба на Земята, а в другия – емблемата на училището. Шаловете бяха запазената марка за принадлежност. Представляваха разновидност на някаква много стара традиция, при която в деня на завършването си учениците се обличали в тъмни тоги и шапки, за да вземат дипломата си. С времето смешното самоцелно облекло било заменено от специални наметала, които по-късно се “скъсили” до шалове. Времето променило и традицията родителите да присъстват и да седят до детето си в този знаменателен за него ден. Като начало на родителите били отделени специални места зад редиците на учениците. След Разселването, когато присъствието им се осигурявало доста по-трудно, тези редици били сведени до два-три реда, определени като “места за гости”, с меки седалки и прозрачни облегалки.
Луис стоеше пред левия вход на залата и нервно се оглеждаше. Надяваше се Оливър да дойде. Беше отишъл навреме за срещата в библиотеката, но се оказа, че картата му не позволява достъп до нея. Трябваха му няколко секунди, за да се досети защо – нали сам беше заявил, че целта на посещението му е ваканция. Следователят бе пренастроил картата и сега почти нямаше избор. Не искаше да се срещне с Оливър в хотела, затова се сети, че бе споменал церемонията по Разпределението. Помоли един ученик, който влизаше в библиотеката, да предаде на Оливър, че ще го чака пред входа на аулата и сега стискаше палци момчето да е изпълнило обещанието си.
─ Какви са тези номера? – чу познат глас и в следващия миг двамата приятели се прегръщаха, потупваха и разглеждаха за учудване на минаващите край тях ученици.
─ Дълга история. Ще ти я разкажа, ако остане време.
─ Ами тогава да вървим – подкани Оливър приятеля си.
Луис го задържа за ръкава:
─ Ще трябва да останем тук.
─ Какво? Но защо?
Варан го погледна виновно:
─ Слушай, Оли, вчера попаднах в ситуация, която… С други думи, достъпът ми е много ограничен. Тук е единственото място, където можем да поговорим.
Оливър замълча и извърна поглед. Прехвърляше наум възможности, но истината бе, че Лу го беше сварил неподготвен.
─ Мисля, че доста съм напреднал – каза накрая той. – Но искам и ти да погледнеш.
─ Няма проблем – церемонията е достатъчно дълга.
─ Имаш ли представа колко ми липсваше мнението ти през последните години? – Оливър впери очи в приятеля си, сякаш се опитваше да му внуши някаква мисъл, която не може да изкаже на глас.
─ Не съм стоял с вързани ръце – засегна се Луис. – Разрових се в доста архиви и ми се струва, че открих основни величини.
─ Е, добре. Ще влизаме ли? – подкани го отново Оливър.
Луис надникна в залата. Около половината от сините шалове стояха по облегалките.
─ Рано е. По-добре да останем отвън възможно най-дълго.
В същия момент край него мина група младежи, която той веднага разпозна. С нетипичен за него рязък жест Луис сграбчи най-близко минаващото момче и го издърпа към стената.
─ Струва ми се, че имаме неуредени сметки, млади човече – Луис присви изпитателно очи.
─ Не мисля – отговори спокойно момчето.
─ Така ли? А това, че съсипахте целия ми престой тук?
─ Не знам какво имате предвид, но аз не съм ви и докосвал. А заради вас сигурно ще ме върнат на Бойна звезда.
Луис леко отпусна хватката. Думите на младежа предизвикаха любопитството му.
─ А ти смяташе да отидеш другаде? – запита той, но в гласа му нямаше предишната враждебност.
Момчето замълча.
─ Тери, идваш ли? – дочу Луис женски глас зад гърба си. Погледна бегло през рамо и видя момичето с конската опашка от предишния ден.
─ Очевидно и вашето възпитание не включва извинения, госпожице – обърна се той към нея.
─ Не разбирам какво очаквате от нас – вдигна рамене тя.
Луис се поколеба за миг, давайки си сметка, че рискът е прекалено голям. Погледна към Оливър, който с весело недоумение следеше цялата сцена. “Не знам какво си намислил, но те подкрепям” – прочете в очите му. И се реши:
─ Трябва ми входна карта за библиотеката – каза го с равен глас.
За негово учудване момичето отговори незабавно, като че ли беше очаквало подобна молба:
─ Картите ни трябват за церемонията.
─ Да предположим – Луис знаеше, че тя казва истината, познаваше церемонията. – А какво ще кажете за след това?
Учениците се спогледаха.
─ Добре – съгласи се след кратък размисъл момчето. – Като мине церемонията, ще получите моята карта.
─ Тери, знаеш, че това може да ти навлече огромни неприятности.
─ И без това ще бъда погребан на Бойна звезда.
─ Но ако някога се наложи да кацнеш на Земята, …
─ Не мисля, че някога ще искам да се върна тук – гласът му бе категоричен и всички усетиха, че с това темата беше изчерпана.
─ Май ще трябва да ми разкажеш онази дълга история, за която спомена – обърна се Оливър към смълчания си приятел, когато двамата отново останаха сами.
Варан се почеса по оредяващата козя брадичка, надникна към залата, която все още се пълнеше и заразказва.
