Влязоха в аулата едва когато започнаха да пристигат официалните лица и заеха две места за гости на последния ред.
Луис съсредоточено разглеждаше на малкия дисплей изчисленията и резултатите на приятеля си. Оливър от своя страна се опитваше да осмисли мистико-историческите факти, които математикът беше успял да му сподели преди да седнат.
─ Числото “пи” – бе казал Луис – се появява във всички математически изчисления, които са от значение за човечеството. Това не може да е случайно. Знаеш ли колко време прекарах, за да изведа функциите на пирамидите? Търсех възможно най-старите писмени паметници, за да съм възможно най-близо до истината.
─ И какво откри? – Оливър не беше почитател на “пи”-теорията. Двамата бяха спорили по темата още докато учеха на Земята.
─ Двадесет и две седми – прошепна тайнствено Луис и продължи, без да се смущава от недоверчивия поглед на приятеля си. – Всички се ровят в безкрайните редици, в повторението на цифрите и т.н. Аз не бях изключение, до момента, в който ми хрумна идеята, че ако това мистериозно число съдържа някакво послание, то трябва да е простичко. Двадесет и две и седем – разбираш ли?
─ Не съвсем – отговори Оливър.
─ Двадесет и две култури или двадесет и две раси, или двадесет и две цивилизации – все още не съм сигурен за точното определение в числителя, но тези двадесет и две “разделения” на хората са разположени в седем свята! Не е ли очевидно?
─ Не. Първо, защото “пи” никога не е било равно на двадесет и две седми. И второ, защото, дори да приемем, че е, не виждам как ще изброиш тези светове.
Луис се замисли:
─ Прав си, стойността е приблизителна, но никой не е дал по-точна стойност с цели числа. Със сигурност ме чака още много работа. Не си ли се замислял, че някъде може да има скрит свят? Седмият, който ни липсва?
─ Толкова скрит, че никой не отива на него?
─ Никой, когото познаваме. Никой не отива публично, но … – очите на Луис светеха с онзи пионерски блясък, който Оливър познаваше добре и който винаги ги водеше в интересни посоки. За жалост – не винаги верни.
─ Не забравяй: дори да докажеш, че човечеството е разделено на двадесет и две групи и натикано в седем свята, като очевидно не броиш хората от Индустриалните луни, това с нищо не ни помага.
─ Напротив – Лу, изглежда, бе готов за този въпрос. – Това би потвърдило, че числото “пи” с голяма вероятност играе роля и за тунелните пътувания и ти би могъл да го включиш в модела, който разработваш.
Оливър разбра, че няма да излезе лесно наглава с него.
─ Добре, всезнайко – каза накрая той. – Ако успееш да намериш някаква връзка между твоето магическо число и скоростта на светлината или, в краен случай, повтарящи се съотношения, в които “пи” е константа, аз ще се опитам да настроя модела си към твоята теория. Ето, вземи – и той му подаде кристала с разработката.
Луис нетърпеливо го включи към походния си екипер . Не беше последен модел, което малко учуди Оливър, но очевидно вършеше работа, защото от началото на церемонията приятелят му не спираше да се взира в него.
Оливър предпочете да следи случващото се на подиума. След кратката приветствена реч на училищния директор и поздравления от страна на кмета, Координационния център, академичните общности и родителското настоятелство, започна същинската част.
Директорът извади първия списък. В него бяха имената на учениците, които щяха да се завърнат по родните си планети. Те излизаха на подиума, вкарваха идентификационните си карти в малък процеп в долната част на полупрозрачната катедра, получаваха кадифената кутийка с дипломата лично от ръката на директора, здрависваха се с останалите официални лица, а през това време симпатичната секретарка на кмета приготвяше букетчето от истински цветя и го подаваше на зачервения младеж заедно с актуализираната му карта.
Извикването ставаше по планети и тъй като Бойна звезда беше втора по азбучен ред , Оливър скоро видя младежа, който бе обещал да заеме идентификационната си карта на Луис. Казваше се Тарзан МакВали. “Тери” – спомни си той името, с което го беше нарекла приятелката му. Оливър знаеше, че добавката “Мак” пред фамилните имена се използва единствено на Бойна звезда. Тя означаваше, че младежът беше потомствен жител на планетата най-малко от три поколения насам. От двуизмерния учебен екран, който бе превърнат в информационно табло, научи и други неща за Тарзан: талантлив математик, награди от олимпиади по физика и индустриална химия, младежки патент за прототип на междуградски слайдер. “Способно момче” – усмихна се вътрешно Оливър и усети, че се изпълва със симпатия към него. Разбра откъде бе дошло раздразнението му при разговора с Луис. Плановете на младежа не са включвали прибиране в къщи.
─ Жалко е децата ни да нямат втори шанс – въздъхна замислено Оливър.
─ Какво каза? – вдигна очи от дисплея Луис.
─ Казвам, че твоят млад благодетел ще бъде цял живот нещастен заради мястото, което му отредиха.
─ Това не е сигурно. Аз също страдах в началото, но сега смятам, че съм бил изпратен на точното място.
─ Иска ми се да вярвам, че си прав – съгласи се неохотно жителят на Хайтек.
Която и да беше приятелката на Тери, тя беше показала изключителни резултати, защото, въпреки инцидента, не беше нарочена за връщане у дома. Оливър я видя едва при извикване имената от втория списък. В него бяха онези, които заминаваха в непознати светове, за да изкарат живота си там. Зачервена от вълнението, Лили – така се казваше момичето – с блеснали очи приемаше поздравленията. С благоговение пое кадифената кутийка. Някъде в средата на залата се чуха невъздържани поощрителни викове. Тя се обърна в посоката, от която идваха и леко помаха с ръка. Оливър успя да забележи, че очите й търсеха определен човек и в тях вече се прокрадваше тъга от предстоящата раздяла. Оставаха им само няколко часа – знаеше това много добре.
Беше изпитал същата болка, когато разбра, че Мелина остава на Земята. Бяха си обещали да се съберат, да преборят системата, да остареят заедно… В началото той й изпращаше писма, но никога не получи отговор. Те бяха вече от различни светове. “Денят на разделите – помисли си тъжно. – Време е някой да промени това”.
Лили наистина търсеше Тери в редиците сини шалове. След като получи дипломата си, той не се върна при тях и тя се опитваше да разбере къде бе седнал. Най-вероятно отзад, при гостите. Сигурно беше свалил шала си. Подобно поведение беше изключително неетично, но тя го разбираше. Страхуваше се, че ако го изпусне сега, повече няма да се видят и няма да има възможност дори да се сбогува с него. В очите й напираха сълзи. С мъка ги удържаше, като се опитваше да диша бавно и дълбоко.
Един по един всички ученици бяха извикани и приветствани за успешното завършване на общото си образование. Тяхната група вече бе приключила с “официалностите”: както и очакваха, близнаците и Тери бяха върнати на Бойна звезда, Мери-Ан – на Божата планета, Зак на Хайтек, Икар – на Да Винчи, Лено на Звездна градина, а Барби – оставена на Земята. Лили беше благодарна на преподавателите си по история и лингвистика, които – тя знаеше със сигурност това – бяха защитили качествата й пред Разпределителната комисия. Епъл се записа в Медицинската формация и по този начин връщането й на Хайтек беше осуетено. Имаше обаче и изненади: Албер бе оставен на Земята, а Касиопея – за голямо разочарование на Мери-Ан – разпределена на Божата планета. Учудващо за всички Рон беше изпратен на Звездна градина – решение, което той прие с открито негодувание, мърморейки до края на церемонията за расизъм, черни роби и разни други полусмислени неща.
Когато информацията за последния ученик угасна на таблото, директорът отново зае място пред катедрата. Пожела успех на всички в предначертаното поприще и напомни часовете на полетите. Накрая покани всички на заключителното парти за Деня на Разпределението.
И без особени психоаналитични качества човек можеше да види, че част от учениците нямат намерение да присъстват на партито – за тях всичко бе приключило. Тери със сигурност бе един от тях.
Лили се присъедини към ръкоплясканията, изпълнили залата и се изправи, оглеждайки се за приятеля си. Гостите още се суетяха в горните редове, но тя успя да го зърне да си проправя път с големи крачки. Не го повика – знаеше, че той не смята да се обръща. Започна да разбутва хората около себе си, като се мъчеше да го настигне. Тълпата обаче имаше свои закони и когато Лили се озова на вратата, Тери вече го нямаше. Тя се сети за двамата мъже, с които разговаряха преди церемонията и се затича към библиотеката.
─ Хей, къде хукна? – викна подире й Лено.
Без да се обръща, тя махна неопределено с ръка.
Когато стигна пред библиотеката, тримата вече бяха там, а с тях беше и една жена, облечена с мантия на вещер от Божата планета. Тери стоеше с наведена глава, омърлушен и примирен, какъвто не го беше виждала преди.
─ Какво правиш тук? – попита той без да я поглежда.
─ Исках да те видя – думите на Лили прозвучаха с нежност, която видимо го подразни.
─ Всичко приключи – каза сурово той.
Възрастните около тях мълчаливо се спогледаха.
─ Не може ли поне да се сбогуваме?
Без да я поглежда и без да отговаря, Тери се обърна към Луис и му подаде картата си:
─ Както се уговорихме.
Луис посегна да я вземе, но ръката на Оливър го спря:
─ Благодарим ти. Мисля, че вече няма нужда.
─ Както желаете – Тери вдигна равнодушно рамене и се опита да си тръгне.
Този път ръката на Оливър спря него:
─ Нямаме нужда от картата ти, но мисля, че имаме нужда от теб, Тери Вали.
Младежът го погледна в очите:
─ Май имате проблеми със слуха. Това не е моето име.
─ Напротив – Оливър също го гледаше в очите. – Това е единственото име, с което смятам да се обръщам към теб.
─ През следващите няколко часа ли? – въпросът бе зададен с насмешка.
─ Не, през следващите години.
Този път Тери се засмя и дълбокомислено прокара ръце през касковидната си прическа. Мъжът пред него остана сериозен.
─ Казвам се Оливър Терв. Оли от Хайтек – и той подаде ръката си.
─ Тери Вали – отвърна с лека усмивка бъдещият воин.
Оливър се обърна към притихналата Лили:
─ Госпожице, за вас също ще бъде полезно да се запознаете с един от преподавателите си – и той представи Лу.
─ Всъщност ние вече се познаваме – отговори тя и също подаде ръка.
