Опиянени от възможността да диктуват правилата, хората бяха отровили планетата, изгубвайки връзка с природата и дори собственото си чувство за самосъхранение. А когато бяха осъзнали грешката си, бе станало прекалено късно. Земята не беше повече домът, завещан им от предците преди хиляди години. Скрити под своите куполи, бяха успели да съхранят вида и цивилизацията, но бяха изгубили свободата да бъдат част от магията на собствения си свят.
Планетолозите твърдяха, че наранената Земя бавно възвръща жизнеността си, очиствайки се от отровните жила на индустриалното предкуполно общество. Щяха да се сменят стотици поколения, преди човечеството да се наслади отново на живот без похлупак. Плахо се прокрадваше и въпросът дали хората биха напуснали сегашните градове и удобства.
Целокупната история бе едно доказателство за стремежа на човеците към непрекъснато струпване и обитаване на възможно най-многолюдни селища. Днешните куполни градове – или както ги наричаха – “кошерите”, бяха наследници на огромните мегаполиси, в които населението се стичало дори когато можело да живее самостоятелно и спокойно извън тях. Проблемите на мегаполисите извадили на преден план въпросите за пренаселеността и подтикнали учени и специалисти да търсят решения за бъдещето.
Разселването станало основна част от плановете, но не и единствената.
По същото време, когато Пионерите търсели нови планети за живот, архитекти, инженери и строители проектирали първите Куполи, а икономисти, политици и аналитици се заели с почти непосилната задача да реорганизират съществуващото общество. Все още се носеха вицове за това как хората излезли от пещерите и после се върнали в тях.
Психосексолитиците – наследници на предкосмическите психоаналитици и фройдисти – обяснявали създаването на куполните градове с неосъзнатата необходимост от завръщане към майчината утроба, докато уфолозите разправяли надлъж и нашир теориите си за защита от агресивни извънземни цивилизации. Апокалиптиците от своя страна виждали поредния знак за края на света – странно било как никой от тях не забелязал истинските знаци, които все по-често им давала наранената и отровена Земя. Може би защото те, както и почти всеки човек на планетата, страдали от нелечимата по онова време болест: желанието да бъдат световноизвестни и признати – най-вече с дълбокомислените думи или скандалните си действия.
За тяхно съжаление историята проявила нетърпимост към подобна суета и не запазила почти никое от имената на псевдомъдреците.
Вместо тях всички помнеха създателите на куполите и Екипа на двадесет и осемте, основал първото градско общество. Скоро след тях всички региони на Земята създали свои градски общества, а след Разселването възникнали дори специализирани градове, в които се концентрирали определени дейности.
Така бил създаден и Градът на миналото, в който хората пренесли под купол сградите на съществуващите световно значими музеи, ведно с екпозициите им, а също и голям брой архитектурни и исторически артефакти на цивилизацията.
Събирането на неимоверно богатата колекция на едно място намалило разходите за поддръжка и обособило кътче на планетата, където любопитни и любознателни посетители можели да се насладят на красотата, изобретателността, силата и мъдростта на отминалите векове.
С течение на времето градът се разраствал. В него не само се пренасяли все повече исторически и културни паметници, но и се създавали нови. Физическо възстановяване на древните архитектурни чудеса по запазените руини било забранено, за да не се смесват оригинал и реставрации. Затова били създадени зали и галерии за виртуални пътувания. Те позволявали пълно обхождане на артефакта във вида, в който някога бил построен. Излишно е да се споменава, че подобни възможности започнали да привличат огромни тълпи, желаещи да се разходят из фараонските покои или сред свитъците на Александрийската библиотека, възстановена само виртуално след откриване на част от строителните й планове.
Мечтата на хората за машина на времето била забравена, защото вече можели да видят миналото когато и колкото им се иска.
„Каменни трохи“, Глава VІ: Сенки от миналото
