Като всички деца на Звездна градина, Мириам помагаше на родителите си във фермата, но за разлика от останалите, не успяваше да се забавлява с онова, което я караха да прави. Не усещаше привързаност нито към земята, нито към растенията, които отглеждаха, нито към малко тромавите роботизирани фермерски системи, които извършваха цялата работа, а семей-ството й управляваше с ентусиазъм. С нетърпение очакваше да тръгне на училище, защото вярваше, че то ще промени живота й.
Очакванията й не се оправдаха – същите деца, същите дивашки игри под открито небе, същата обсебеност от така наречената красота на всяко стръкче и листо, поникващи в декоративните разсадници за отдих. На всичко отгоре трябваше да понася подигравателните забележки за големината на носа и дължината на зъбите си без да показва, че се е разстроила, защото това само нахъсваше глупаците срещу нея. Нямаше на кого да се оплаче – баща й ги напусна заради някаква новодошла студентка и майка й се потопи изцяло в собствената си болка. Така Мириам все повече се отчуждаваше от света, в който живееше.
За да забрави за действителността, започна да чете. Отначало се задоволяваше само с изданията, които се препоръчваха в обществената мрежа. Постепенно се регистрираше във все по-високи нива на регионалната библиотека. Измислените истории в романите заотстъпваха място на истории, свързани с истински случки и събития. Последните от своя страна разпалиха любопитството й към историческите източници и така един ден тя откри за себе си Светата книга.
Остана изумена колко малко се бяха променили хората за толкова хилядолетия. Четеше притчите и намираше там истините за живота. Четеше битията и откровенията и откриваше себе си в тях. Но онова, което най-много я привлече в светите писания, бе обещаното възмездие. Всички, които й бяха сторили зло – и синеоката студентка, която й отне бащата, и самодоволните хлапета, които й се подиграваха, и глупакът Хано, който предпочете да излиза с лигавата Ейда вместо с Мириам… Всички те се интересуваха само от външната обвивка на света. Затова когато настъпеше моментът на истината, със сигурност щяха да попаднат на онова място с вечните пламъци, откъдето никога, никога нямаше да могат да избягат.
Така преди да отвори сърцето си за любовта, Мириам го бе отворила за Страшния съд.
„Каменни трохи“, Глава VІ: Сенки от миналото
