Когато каза, че ще прегледа всички факти, Лили наистина възнамеряваше да го стори. Прибра се бързо в малкия студентски апартамент, поръча на кухненския робот крем-супа и печени зеленчуци и с голяма чаша сок се настани пред компютъра. По навик влезе в библиотеката с паролата на Луис – имаше секции, за които достъпът на студенти беше ограничен – и се зарови в купищата препратки. На няколко пъти й се стори, че материалите, които беше чела преди, бяха по-обемисти от тези, които изваждаше сега на екрана. Сякаш липсваха факти. Тъкмо реши, че си въобразява и вероятно е пропуснала да индексира някои от използваните материали, когато системата й поднесе … празна статия.
Ставаше въпрос за студия, свързана с Теорията за кухото ядро. Твърденията на автора – Лили много добре ги помнеше, защото доказателственият апарат й се стори ненаучен – бяха, че една от пролуките, през които се стига до кухото ядро на Земята, се намира под прочутата Велика пирамида. Зачуди се дали само пирамидата бе причина за филтриране на информацията. Идеята за кухо ядро през хилядолетията неизменно се свързвала с наличие на разумен живот под Земята.
Не помнеше кой пръв изказал предположение, че в недрата на планетата могат да живеят хора. Писатели-фантасти от предкосмическата епоха запращали там динозаври и изгубени цивилизации, изграждали утопични общества и плашели с кръвожадни канибали. Диктатори като Хитлер се опитвали да създадат затворени, расово селектирани, високотехнологични общности, които да властват над света по подобие на легендарните атланти.
Но мисълта за подземни светове вълнувала човеците хилядолетия преди това.
Всички религии твърдели, че под Земята се намира царството на мъртвите. Според някои там отивали само лошите, според други – всички мъртъвци. Какво бе накарало хората от различни епохи и култури да вярват в съществуването на подземно общество?
Лили се замисли. Ако погребването на телата можеше да обясни защо в дълбините на планетата се крият владенията на мъртвите, то оставаше непонятно как култури, вярващи в прераждането и героизацията, също са били обсебени от идеята за човешко и божествено присъствие под земната твърд. Древна легенда разказваше за невероятния музикант Орфей, отломка на отдавна изчезнал народ, който слязъл под Земята да открие изгубената си любима. Направил го не без помощта на боговете.
Тази легенда не беше единствена. Приказната памет на човечеството бе съхранила многобройни разкази за срещи с „долната земя” .
Въпреки литературните намеци археолози и геолози бяха обявили от векове кухото ядро на планетата за нелепа хипотеза. Материалите по темата се възприемаха като предмет на история на науката. Затова беше странно някой да поиска да изтрие или забрани подобна безобидна литература.
Дали люлката на човечеството наистина бе куха отвътре? Нима предназначението на Великата пирамида бе свързано с проходи към земното ядро? Бяха ли те част от Тунелите? Това ли бе тайната, която земляните пазеха толкова ревниво?
Въпросите се трупаха.
По природа Лили беше анализатор. Вярваше в силата на логиката и се отнасяше подозрително към всичко, което й противоречеше. А за празната страница, която бе отворила, липсваше логично обяснение. Това я накара да потърси отговор.
Като начало се опита да установи дали причината е в хипотезата, която защищаваше авторът. Оказа се, че повечето материали, свързани с отдавна отхвърлената теория, са налични и достъпни. Кръстосаното индексиране с Великата пирамида обаче доведе до отваряне на още празни страници. “Топло, топло!” – помисли си Лили, спомняйки си старата игра, която децата на Звездна градина толкова обичаха. Едно от тях скриваше предмет, а останалите трябваше да го намерят. Ако се приближаваха до предмета, чуваха “топло, по-топло, горещо”, а ако се отдалечаха – “студено, по-студено, мразовито”. И ето че сега тя се беше доближила до отговора, но кръстосаното индексиране бе само една крачка. Трябваше да извърви и останалите.
Докато се колебаеше дали да заложи на строежа на пирамидите или на историята, свързана с тях, си спомни материалите, които изглеждаха филтрирани. Не можеше да избие от главата си мисълта, че е изваждала по-разширени текстове от същата тази библиотека.
Но тя ползваше единствено собствения си акаунт и този на акад Варан. Възможно ли бе…?
Без да очаква особен резултат, влезе със собственото си име и парола. Потърси същите статии и почти не повярва на очите си! Студентката Лили Йерба имаше повече права от историка-преподавател! Откритието я обърка повече, отколкото очакваше. Реши да не избързва с изводите. Зададе статиите за анализ по ключови думи и докато чакаше резултатите, умът й прехвърляше вероятни решения. Възможно ли бе Луис да е открил някоя от тайните, заключени в управленческите сейфове на Земята? Слуховете, че Междуградският конклав разполага със секретна библиотека за миналото на човечеството, бяха измежду любимите теми на конспиративните маниаци.
─ Кой може да ми помогне да проверя евентуални промени в правата на библиотечните потребители? – запита се тя на глас.
─ Достъпът до данните е строго сертифициран – отговори й електронният асистент, приел, че запитването е отправено към него.
Лили се усмихна. Беше си намерила помощник.
─ А кой притежава сертификати за достъп до данните? – реши да поразпита тя. Очевидно бе, че машината знае повече за порядките и оторизациите.
─ При неспазване правилата или процедурите за изтегляне на информация, промените се извършват от медисървърен клъстър Либрогард.
Неспазване на правила и процедури ли? Лили се притесни да не би поради незнание да е нарушила някакво правило, злепоставяйки по този начин любимия си преподавател.
─ Има ли статистика на прегрешилите? – запита колебливо тя.
─ Да, такава секция е дефинирана в лог-архивите на библиотеката.
─ Достъпна ли е за мен?
Асистентът се забави няколко секунди с отговора:
─ Достъпът е възможен само за преподаватели и персонал, изпълняващ административни отговорности.
─ Страхотно! – Лили все повече се обезкуражаваше. Нима нямаше нито един човек, когото да помоли за лична услуга?
На Звездна градина хората често си оказваха помощ, без да искат нещо в замяна на направената услуга. Вече беше установила, че жителите на Да Винчи не стават толкова близки, поне не по този начин. Но пък всеки от тях притежаваше вродената добронамереност на твореца.
─ Конкретизирай! Кои са хората с достъп до лог-архивите? – продължи да разпитва тя.
Този път отговорът дойде незабавно:
─ Експертна група учители, ръководителят на Академията, кметът на Верн, членовете на Съвета на Аполония.
Учители! Отново учителите! Тези земляни си вряха носовете навсякъде, като че ли другите светове им бяха подчинени. Лили си спомняше как на Звездна градина те обикаляха фермите под предлог, че се интересуват от учениците си, а всъщност изготвяха непонятни статистики за състоянието на всяко имение. Говореше се, че ползвали забранени устройства за нарушаване личното пространство на жителите, но никой не беше успял да докаже тези твърдения.
Тук, на Да Винчи, учителите бяха още по-безогледни в намесата си в чуждите дела. Мотаеха се из Академията без регистрирани цели и пълномощия, разпитваха преподаватели и студенти за разработките им, оглеждаха творбите и често си изпросваха по някоя картина, разказ или дори холопиеса като подарък. Заети със собствените си идеи и планове, жителите на Да Винчи рядко се интересуваха какво се случва с техните подаръци. Както артистите, така и учените възприемаха интереса на учителите като признание за собствените им усилия и талант.
Но ако интересът към нещата, които се създават, беше обясним, за Лили оставаше непонятен интересът към архивите с неправилни заявки. Каква връзка имаше работата на учителите с грешките, които допуската студентите при търсенето на информация? Думите на електронния асистент събудиха любопитството й по отношение на правилата. Кога и как машината Либрогард решаваше, че има нарушение? Кой беше вкарал алгоритмите на процедурите за достъп? И, по-важното: кой беше дефинирал тези алгоритми?
Въпросите я затрупаха и тя реши, че има нужда от почивка, за да ги осмисли. Поръча на електронния асистент гореща ароматна вана, но преди да се отдаде на отпускащото й действие, седна отново пред екрана и въведе заглавието на новата си курсова работа: “Лингвистични измерения на икосиадро-додекаедричната хипотеза на Гончаров-Чимуазу”. Макар да не бе наясно с алгоритмите и правилата, нещо й подсказа, че без добра аргументация за отваряне на статиите може да я сполети съдбата на преподавателя Варан.
Малко по-късно, отпуснала се в ароматната вода, младата жена си набеляза план за действие, в който влизаха едно кодирано писмо до Бойна звезда и една разходка до плажовете на Аполония.
