Празненството на Академичното командване започна както винаги навреме и с досадно дълга встъпителна церемония. С годините всеки от командващите добавяше свой детайл, така че тя ставаше все по-дълга и натруфена.
Твърдеше се, че преди идването на учителите от Земята, церемонията изглеждала по съвсем различен начин. Те обаче вмъкнали така наречените “елементи на академичност” – произнасяне на високопарни слова от “специални гости”, етикет за обличане и поведение, педантично спазване на незначителни детайли и т.н. – все неща, които на пръв поглед изглеждаха безсмислени в простия свят на военните. Но фактът, че учителите от Земята бяха наложили традиция да бъдат канени на академичните празненства, въпреки че бяха цивилни и не преподаваха в Академията, а в Училището за общо образование, където се извършваше Разпределението – този факт сам по себе си говореше за произхода и целта на наложения протокол.
Когато генерал МакМилин – сегашният командващ Академията, най-после вдигна началния тост, повечето от гостите го посрещнаха с облекчени възклицания. С неочаквана бързина насъбралото се множество се пръсна по залите – повечето се насочиха към студения бюфет и бара, но имаше и такива, които предпочетоха залата за танци.
С чаша бяло вино в ръка генерал Алкана Мартис бавно обхождаше пространството и с небрежен поздрав отговаряше на онези, които се опитваха да я спрат. Беше висока, суха жена над петдесетте, с къса прошарена коса и втренчен поглед на иначе красивите очи. Беше първата жена-член на Генералния щаб в историята на Бойна звезда. До преди петдесетина години подобна кариера била немислима, но сега продоволствената част бе поверена именно на нея. Мнозина от подчинените й твърдяха, че женското в нея се изчерпвало с физиката и името, но всички признаваха, че действията й са по-ефективни от тези на нейните предшественици.
“Ама че щуротии! – възмущаваше се наум тя, докато главата й усмихнато кимаше на някакъв мазен учител. – Държим се като клоуни само заради няколко цивилни идиота, които дори не трябва да бъдат тук! Налагат ни собствената си лайняна цивилизация, за да не се види колко непотребни са самите те! И това отвратително безцветно вино!” – при последната мисъл погледна с неприкрито отвращение чашата с бледожълтеникава течност. С много по-голямо удоволствие би пийнала от тъмнокехлибареното питие, което предпочитаха в щаба и което – по неведоми причини, етикетът беше определил като неподходящо за дами на прием… “Като че ли дамите извън приемите са друга раса” – отново наум се тросна тя.
Алкана не си падаше по празненствата на Академичното командване не само заради безумния, според нея, протокол, но и защото не обичаше да разисква служебните дела в подобна обстановка. А това бе почти неизбежно на такива събирания. Е, този път беше дошла от любопитство.
От седмици дъщеря й заедно с приятелките си бяха изоставили планиране на бъдещето след Разпределението и бяха обзети от нова мания – младия кадет МакВали. Винаги, когато ги видеше в къщи, момичетата си шушукаха или обсъждаха шумно колко красив и интелигентен младеж бил, къде и с кого са го видели предишния ден и … още куп глупости, които само умовете на тинейджърки можеха да родят. Повече от излишно беше да се споменава, че до една бяха влюбени в него. Както винаги практична, Алкана реши да се увери лично в достойнствата на това чудо на момичешките мечти.
Тя и Конан МакВали се познаваха още от Академията. При едно учение бяха попаднали в противникови отбори и групата на Алкана бе заловила самонадеяния десантчик още в първите часове на играта. Никога нямаше да забравят упорството и невероятния риск, които бе поел, за да се измъкне. Риск, който можеше да му коства живота. Случилото се ги сближи, защото тя се възхищаваше на смелостта и решителността му, а той оцени изключителния й усет в тактическите упражнения. След завършването двамата поеха по стълбата на оперативната кариера, запазвайки приятелството си през годините.
Откакто бе станала член на командния щаб, Алкана се притесняваше да се обажда на Конан. Фактът, че го бе изпреварила в кариерата, я караше да се чувства неловко. Зарадва се, когато разбра за предстоящото му повишение и сега се оглеждаше с надежда да открие него и сина му. Те щяха да я спасят от безцелното мотаене из салона.
Беше застанала на входа на залата за танци, защото според нея това бе мястото, където бе най-вероятно да се открие един млад човек. Смяташе, че ще го познае, особено ако прилича на баща си. Докато напразно се взираше, дочу зад гърба си приятен баритон:
─ Един танц, генерале?
Подобна фамилиарност за нея беше немислима. Лицето й се вледени и когато се обърна, със сигурност можеше да превърне в камък всяко стоящо насреща й същество. За щастие успя да познае мъжа, озъбил се в невинна усмивка.
─ Полковник, виждам, че сте все така безразличен към собствения си живот – каза тя, докато му протягаше ръка за поздрав.
─ Здравей, Алкана – отвърна усмихнато той.
Лицето й се стопли и тя отговори в същия приятелски тон:
─ Здравей, Конан.
─ Не сме се виждали отдавна – продължи МакВали. – Позволи ми да ти представя сина си, Тарзан МакВали, кадет втори курс.
─ Радвам се да се запознаем, кадет МакВали – здрависа се официално Алкана с младежа. – Дъщеря ми често говори за Вас.
Тери леко се изчерви. Знаеше, че момичетата си падат по него. Беше виждал гимназистките, които го причакваха по пътя с измислени истории за развалени спидери, загубени ключове и какво ли още не. Той обаче не се интересуваше от тях, както не се интересуваше и от момичетата в Академията.
─ Удоволствието е мое, генерал Мартис – отвърна протоколно той и виновно добави:
─ Надявам се, че не съм засегнал по някакъв начин дъщеря ви.
Алкана се засмя:
─ Не се притеснявай, кадет – каза тя, преминавайки от официален в приятелски тон. – По-скоро се притеснявам да не би дъщеря ми и нейните приятелки да са засегнали теб. Разпределението им е чак догодина. След него нещата си идват по местата, но докато сте ученици, всички вие, деца, сте малки непредвидими бомбички.
─ Така е – потвърди баща му.
Гордееше се със сина си.
Отдавна бе минало времето, когато несъгласията между двамата преминаваха в шумни кавги. След като се върна от Земята, известно време Тери отбягваше всички. Ходеше със земните си дрехи и значка с надпис “Няма да се върна тук”, висеше в градската библиотека или на Входната точка. Конан нямаше да обърне внимание на последното, ако един приятел не му беше споменал, че Тери търси възможност да се върне нелегално на Земята, а оттам – както го беше уверил приятелят, смятал да замине за някой друг свят. Конан знаеше какво означава нарушаване на Разпределението: където и да беше, Разпределителните одитори щяха да го открият и да го пратят на индустриалните луни. С малко повече късмет и ходатайства полковникът можеше да прибере сина си след петнадесетина години.
За щастие, Тери не беше загубил контакт с майка си. Тя единствена успяваше да разговаря с него, макар много пъти да беше споделяла с Конан колко я тревожи непокорството на сина им. Но в онзи съдбовен ден, когато с измама беше успял да вземе ламина за тунелен рейс, Раула го беше открила и прибрала у дома.
Конан никога не разбра какво си бяха казали майка и син. След тази вечер обаче малкият бунтар се превърна в изрядния кадет МакВали. Похвалите за него валяха, а както Алкана, така и полковникът беше подочул за успеха на сина си сред момичетата. За съжаление той беше установил, че, без да бъде отшелник, синът му не си падаше много по този род забавления. Или може би не с тези момичета.
Защото понякога Тери получаваше писма. Идваха с тунелната поща и тогава синът му се затваряше в стаята си, изчезваше с часове, а когато отново се появеше, сякаш беше друг човек. Според полковника имаше само едно нещо, което бе в състояние да повлияе така на един мъж: жената. Но не всяка жена. Една определена, оценена като изключителна и незаменима, с други думи – тази, в която е влюбен мъжът.
Малка проверка на пощата му доказа, че е прав: писмата бяха от някаква Лили. Не бе успял да разчете цяло писмо – синът му очевидно владееше шифрирането отлично. Все пак с добра стратегия, търпение и малко блъфиране бе разбрал, че двамата са учили заедно на Земята и после тя била разпределена на Да Винчи. Това обясняваше поведението на Тери през първите месеци от завръщането му в къщи.
Засега Конан не смяташе да се намесва повече. Надяваше се проблемът да отшуми от само себе си. Разстоянието, заниманията, хората около тях, успехът – нещата в този живот бяха така подредени, че младежкото увлечение на сина му по това момиче нямаше шанс. Беше въпрос на време да се разделят.
Времето, което променя всичко.
Погледна отново жената пред себе си.
─ Гледаш все така строго, както и преди – каза.
─ Вярвай ми, много по-строго, отколкото можеш да си представиш – засмя се тя.
─ Е, да, сега си щабен генерал.
Лицето му остана безизразно, но тя разбра:
─ Ти изгуби няколко години на индустриалните луни.
─ Не ме успокоявай, не съм дете!
─ Не те успокоявам, Конан. Знам, че не трябва да ти го казвам, но предполагам, че вече си се досетил: това повишение не е случайно.
Той се намръщи:
─ Какво искаш да кажеш?
─ Престани! – тя поклати с укор глава. – Знаеш, че не съм ходатайствала за този указ, както и никой, когото познавам. Но… споменах за теб на Главнокомандващия, когато стана ясно, че Калиц иска да се оттегли.
─ Мурмо Калиц? Външни операции?
Алкана кимна.
─ Да не искаш да кажеш…? – в погледа му се четеше толкова искрена изненада, че тя само вдигна загадъчно рамене.
─ Поврага, поврага, поврага! – Конан сграбчи генерал Мартис през кръста и я завъртя в ритъма на собствената си радост.
─ Е, днес определено ще се танцува – промърмори тя и внимателно го избута към дансинга.
Кадет МакВали ги проследи със снизходителна усмивка и извади миниекипера си. Все още не бе отговорил на последното писмо от Лили.
